Кучетата на Чернобил – изоставените домашни любимци и тяхната собствена кучешка общност

Стотици бездомни кучета са се адаптирали да оцеляват в гората около зоната на изключване*. Те са главно потомци на онези кучета, които са били изоставени след ядрената катастрофа, когато на жителите им е било забранено при евакуацията да вземат своите домашни любимци.

Джули Макдауъл, The Guardian

Намираме се в гората зад атомната централа в Чернобил, когато едно куче се втурва към нас. Животното е слабо с жълти очи и тигров цвят на козината. Игор, нашият водач, се втурва напред и хваща животното за муцуната. Започва борба в снега и капки ледена вода падат от тресящите се от боричкането дървета. Очите на кучето примигват, когато Игор грабва една пръчка и я хвърля към дърветата. Кучето се хвърля към пръчката и нашата малка група продължава да се придвижва. В този момент кучето се появява отново и пуска пръчката в краката на Игор. Той я взима и я хвърля отново. Кучето хуква, за да хване пръчката. Почти се смея с облекчение, когато виждам как я връща повторно.

Игор, който, както се оказва, много добре се познава с кучето, взима и хвърля няколко снежни топки по него, а то се опитва да ги хване с устата си. “Това е Тарзан”, казва Игор. „Той е бездомен и живее в зоната на изключване. Майка му е била убита от вълк, така че водачите се грижат за него и си играят с пръчки. Всъщност той е все още бебе.”

Тарзан не е единственият. В зоната, която е с размер 2 600 км² има около 300 бездомни кучета. Те живеят сред лосове, рисове, зайци и вълци, които също намират дом тук. Но докато монголските коне са отскоро навлезли в района, а други животни са дошли като опортюнисти, кучетата са местни.

След катастрофата в Чернобил през 1986 г., Припят и околните села биват изоставени, а на жителите не им е било позволено да вземат домашните си любимци със себе си. В чернобилската молитва – мъчителни истории на оцелелите от опустошителното бедствие, се разказва за “виещи кучетата, опитващи се да влязат в автобусите. Мелези, овчарки. Войниците ги избутваха и ритаха навън. Те тичаха неуморно след отпътуващите автобуси.” Съкрушени от скръб семейства закачат бележки към вратовете на любимците си: „Не убивайте нашата Жулка. Тя е добро куче.” Няма милост. В този момент са били изпратени отряди, за да убиват животните. Но някои кучета оцеляват и предимно техните потомци населяват зоната.

Животът за Чернобилските бездомни кучета никак не е лесен. Те не само трябва да издържат на суровите украински зими без да имат подходящ за условията подслон, но често кучетата имат повишени нива на радиация в кожата си и това намалява продължителността на живота им. Малко успяват да доживеят след шестгодишна възраст.

Но не всичко е само изтормозена реалност. Кучетата, които живеят в близост до контролно-пропускателните пунктове на зоната имат малки колиби, направени за тях от охраната на пунктовете. Някои от кучетата се събират в близост до местното кафене, защото човешкото присъствие ги е научило, че където има хора, има голяма възможност да се намери храна. Дори може да се каже, че тези глутници са като неофициални талисмани на Чернобил, посрещайки посетителите, които спират в кафене Десятка за паница борш.

Надежда Стародуб – гид в „Чернобил”, споделя, че посетителите (няма „туристи” в зоната) обичат кучетата. „Повечето хора ги намират за сладки, но някои ги е страх, че могат да бъдат замърсени с радиация и затова избягват да ги докосват.“ Няма правила, които да забраняват докосването на кучетата, но въпреки това Надежда съветва всички за които отговаря да внимават, когато се приближават към някои от бездомните кучета. „Някои водачи се страхуват да няма оплаквания“, казва тя, „така че те се опитват да избягват кучетата за по сигурно. Но аз ги обичам. “

Докато кучетата получават храна и си играят с посетителите, техните здравни нужди са посрещани от Фонд Clean Futures – американска неправителствена организация, която е създала три ветеринарни клиники в района, включително една вътре в централата. Клиниките лекуват спешни случаи и правят ваксинации срещу бяс, парвовируси, гана и хепатит. Освен тези грижи клиниката се е заела и с кастрацията на кучетата. Лукас Хикссън, основател на фонда, споделя: „Не мисля, че някога зоната на изключване ще бъде лишена от присъствието на кучета, но това, което искаме е да намалим броя на кучетата достатъчно, за да им осигурим дългосрочни грижи.” Това няма само да направи Чернобил по-безопасен за кучетата, но и за работниците и посетителите.

Неотдавна Чернобилската централа бе запечатан под нов „саркофаг“, проектиран и построен от интерационална група експерти, подобен вид сътрудничество може да се види и в случая с кучетата. В гората зад Чернобил отново гледам жълтоокият Тарзан, виждайки не диво животно, а игрив пример за глобална доброта и сътрудничество.

* Зоната на изключване на атомната електроцентрала в Чернобил е територия, която е затворена за свободен достъп от 1986 г. насам. Забранената зона обхваща 30 км. и включва северната част на един от районите на Киевска област.