„Тара и аз“ – книгата на Иво Тодоров за неговата любима осиновена Тара ще докосне сърцата Ви

“Някои живи същества, които не са хора, влизат в живота ни внезапно и го променят завинаги, ставайки част от семейството. Те ни учат да бъдем по-отговорни и колкото и парадоксално – по-човечни. Защото любовта и грижата към животните ни прави по-внимателни и отдадени и към любимите хора. Така куче на име Тара промени и моя живот и го беляза с много радост… и мъка. 

Но любовта е вечна.”
– Иво Тодоров

Осинови.ме и “Четири лапи” не само ще Ви представим книгата на Иво Тодоров „Тара и аз„, но и ще Ви срещнем с него в това специално интервю. Иво е дългогодишен журналист в БНТ и БНР, редактор и главен редактор в рейтингови предавания на “Нова Телевизия”, където в момента е продуцент на публицистичното предаване “Плюс – Минус”. Като автор той има издадени 9 книги с поезия, разкази и един роман. Като продуцент, режисьор и сценарист е реализирал документалния филм „Кучешко сърце“ и проекта за видеокнига “How 2 Break A Heart In 7 Days”.

“Тара и аз”  е чудесен поглед в уникалната и свещена връзка, която се формира между човек и неговото куче и силата ѝ да ни променя душевно.

Разкажи ни за Тара. Появата ѝ в живота ти е точно след тежък момент. По какъв начин появата ѝ ти помогна?

Беше лятото на 2005, тогава изгубих майка си. Тогава излезе и първата ми книга. Исках да ѝ я посветя приживе, но тя издъхна преди книгата да излезе. Смъртта ѝ ме срина. По същото време се преместих в нов апартамент. И разбира се, трябваше да боядисвам, да подреждам. Помогнаха ми приятели. Някои от тях имаха кучета. Кучетата им ми се радваха много, когато ме видеха. Но не се бях замислял за това аз да гледам куче. И в един слънчев септемврийски следобед на спирката на автобусите пред Военна академия в София, в посока Орлов мост (изпращах приятели до там след ремонта), към мен се приближи едно паленце и ме закачи с предната си дясна лапа по голия ми крак – бях по къси панталони. Обърнах се и си казах: Какво сладко кученце! Беше бебе и явно беше бездомно. Попитах жената на близкото кафе дали знае нещо за него, тя каза, че е улично. И аз реших да го везма. Жената ми даде кашон, мушнах кутрето в него и така се озова в нас. Беше на 30-40 дни. Нямах идея как се гледа куче, поръчах си книги от интернет. И първото, което прочетох там, беше: „Кучето е сърце, обвито в козина”. Така Тара влезе в живота ми и го промени. Разбира се, всеки, който е гледал или гледа куче, знае, че има и много бели и пакости, но и много радост. Грижата за Тара ме откъсна от мислите за смъртта на майка ми, направи ме много по-отговорен – и към нея, и към близките и любими хора.   

 

“Тара и АЗ”. Нужно е само да прочетем заглавието, да видим корицата и вече сме наясно накъде ще ни заведе тази книга. Къде трябва да заведе читателя тази книга? Има ли нещо, което би искал хората да вземат от прочитането ѝ?

Всеки ще извърви своя път. Защото корицата дава възможност да се идентифицираш с тези два образа – на стопанина и кучето му. Според мен най-важното е, че любовта е по-силна от смъртта – и в комуникацията ни с любими и близки хора, и в общуването с кучето, което без съмнение става част от дома ни, от семейството. 

 

Присъствието на домашен любимец в живота ни добавя един друг ритъм, а връзката, която изграждаме с него дори ни променя. Какво промени Тара в теб?

Гледането на куче е голяма отговорност и може би някои хора не си дават сметка за това. Трябва да го извеждаш – без значение дали вали порой, сняг или духа леден вятър. Кучето не може да ни каже, ако нещо го боли или не е добре. Налага се понякога късно през нощта да ходите на спешен кабинет. Да гледаш куче не е само да му даваш храна и вода. Грижата за едно друго живо същество наистина те прави по-отговорен. И разбираш, че любовта има много измерения. Когато ме ядосваше, казвах на Тара: „Ти не ме обичаш!” Но когато заминех някъде дори за няколко дни, тя не се хранеше редовно, чакаше да се върна. Когато я оставех пред магазина дори за 2-3 минути, не  откъсваше поглед от вратата, чакайки да изляза… Това не знам дали е любов или привързаност, но е много приятно като изживяване в комуникацията човек – куче. 

 

Книгата е поучителна в много аспекти – на първо място за ролята и мястото на осиновяването, за това какво ни дават нашите осиновени любимци, как стават част от семейството ни – буквално. Има глава в книгата “Заедно в радост и любов”, където споделяш за започналите здравословни проблеми на Тара. Какво можеш да споделиш на хората за отговорностите в такъв момент?

От една страна, наистина кучето не може да ти каже, че нещо го боли, затова трябва да си наблюдателен и да реагираш, когато се налага. Никога не оставих Тара да страда от нещо, без веднага да не я заведа на лекар.
От друга, страхувах се от всеки боклук, който налапа в парка или по тротоара. Има много недоброжелатели, дори кучетата на някои от моите приятели така умряха – отровени с антифриз, напоен в хляб или с кабърчета в кюфте. Това са отвратителни действия, които може да стори само някой, които изобщо не цени живота. Казват, че ако посегнеш на животно, те дели само една крачка от това да посегнеш и на човек… И още нещо – не знам дали само в София е така, но на много места хора изхвърлят всякакви неща – храни и други, уж за да хранят бездомните кучета и котки. Кости, кокали, останки от риба. А кокалите, особено пилешките например, са изключително опасни за кучетата – могат да пробият червата им. Намирал към по алеите на Перловската река всякакви кости, дори огромни телешки кокали, които никое куче не би и могло да наръфа. Някои хора хвърлят от балконите си пилешки кокали и други отпадъци и така застрашават живота на домашните кучета – първо, защото те са гледани в домашни условия и в някакъв смисъл, стомасите им са свикнали на специална храна, от друга страна пък, животното има инстинкта – каквото намери, това си и е негово, понеже го намерило и си му е плячка.
Другите проблеми са свързани с кастрацията и забременяването на женските животни. Наистина, най-добре е женските кучета да бъдат кастрирани. Така се ограничава нежеланата популация по улиците, защото много стопани изхвърлят бебетата, както може би е станало и с Тара. Освен това лекари са ми казвали, че кастрацията предпазва женските от по-нататъшни гинекологични проблеми. 

 

В книгата пишеш, че не знаеш дали би искал да имаш отново домашен любимец. Но вече си осиновил ново куче. Разкажи ни малко повече за него.

След смъртта на Тара бях смазан, защото много я обичам. До ден днешен не казвам „обичах я” – в минало време, аз още я обичам. Не знам дали си внушавах, но в дните след смъртта ѝ виждах сенки вкъщи, чувах шумове. Една нощ чух много ясно отръскване в антрето. Много мои приятели искаха веднага да ми купят друго куче. Но аз отказах. Защото не бях сигурен, че искам отново да преживея всичко това. Но си казах, че ако взема друго куче, то ще е бездомно бебе, на което да дам дом. Така три седмици по-късно моя приятелка ми прати обява за две сестрички, намерени изхвърлени насред планински път в Родопите. И те бяха на около 2 месеца. Не знаех дали е време за нов четириног приятел, но отидох уж само да ги видя. Преди това си бях харесал едното – с по-тънка бяла черта на муцуната. Взех го в ръцете си. И… остана в ръцете ми. Така и Белла влезе в нашия живот. Не знам дали си внушавам, но по много реакции и поведение, тя прилича на Тара. Казват, че стопаните моделират кучетата. Чрез собственото си поведение. Може би. 

Снимка: Иво Тодоров (Личен архив)

 

Кампанията ни минава под мотото “Осинови, не купувай!”. Сподели ни твоя поглед и мотивация.

Покрай Тара и разходките в парка се запознах с много хора, които гледат кучета. И е чудесно, че голяма част от тях са осиновили бездомни – или от приют, или са прибрали в дома си намерени на улицата кученца бебета. Спасили са ги. Дали са им възможност за по-добър живот. В много държави това е масова тенденция – да осиновиш бездомно куче. Аз никога не съм се влияел в грижата си за Тара от това, че не е породиста. Тя беше много умна, мила и знаеше как да те накара да се усмихнеш, дори когато ти е тежко.  

Да очакваме ли продължение на книгата с ежедневни истории на новия любимец?

Тара беше много популярна във Facebook и в нашия квартал. Хората я разпознаваха по улиците, без да се познавам с тях. Белла е също много общителна. Радва се на всeки, когото види, а не всички хора са отворени към общуване с куче. Някои се стряскат или имат основателни, или неоснователни страхове… Не съм мислил за книжна версия на нови кучешки истории, но често качвам във Facebook снимки на Белла, които, разбира се, събират много лайкове. 🙂